След като години се грижеше за по-малките си сестри, когато родителите им умяха, Валентина чувстваше че моментът, в който да поеме контрол над собствения си живот, най-накрая беше дошъл. Тя искаше да види света, да се забавлява и най-накрая да превърне всички планове, които бе правила, и за които мислеше, че никога няма да бъдат повече от мечти, в реалност.

Трябваше да поеме дълбоко въздух, да се насили да се включи онлайн и да си резервира полет и място, където да отседне. В края на краищата, тя прекара години заобиколена от по-малките си сестри, и да пътува сама до друг щат, където не познаваше никого, беше доста смело от нейна страна.

Това, което не знаеше бе, че това пътуване щеше да промени живота ѝ завинаги...

“Quando lhe achei

Me perdi

Quando vi você

Me apaixonei”

Чико Цезар

01

Валентина опакова последните си дрехи, затвори куфара и въздъхна. Не можеше да повярва, че най-накрая заминава. Тя прекара години мечтаейки, правейки планове, които никога не си е мислела, че ще се превърнат в реалност. Планове за известно време само за нея. И най-накрая то се случи.

Трябваше да поеме дълбоко въздух, да се насили да се включи онлайн и да си резервира полет и място, където да отседне. В края на краищата, тя прекара години заобиколена от по-малките си сестри, които отнеха много от времето ѝ, свободата ѝ и изобщо. Решавайки да пътува до друг щат, където не познава никого и където тя ще си е единствената компания за десет дни ѝ се стори много хубаво.

Погледът ѝ бе отправен към снимка в рамка върху тоалетката и тя се усмихна, когато видя снимката на родителите си с трите лъчезарни малки момичета: Валентина, Катарина и Сабрина. Всички изглеждаха толкова щастливи на тази снимка. Те не знаеха, че трагедията ще унищожи това сплотено семейство, на което всички толкова се възхищаваха.

Очите ѝ се наляха със сълзи, когато си спомни нощта, когато се събуди от миризмата на изгаряло и виковете на родителите ѝ. Всичко стана толкова бързо и беше толкова травмиращо, че тя остави спомените за тази нощ блокирани извън ума си. Тя си спомняше само момента, когато, заобиколена от съседите си и прегърнала сестрите си, гледаше сградата, където живееха в един луксозен квартал на Сао Пауло, обгърната в пламъци, а родителите ѝ все още вътре. След като изведоха трите си дъщери от къщата, двамата се бяха върнали в сградата. Скоро след това се установи, че пожарът е резултат от късо съединение в съседния апартамент. Опитвали са се да спасят съседите си. Но не можаха да спасят себе си и момичетата на 17, 15 и 13 години останаха на грижите на баба си по майчина линия.

Скоро след като навърши 18 години, Валентина и сестрите ѝ отново претърпяха загуба, когато баба им Дина умя, оставяйки Валентина да отговаря за сестрите си.

Тя беше завършила гимназия скоро и пое отговорността за тях, като затова се хвърли усилено в работа. Тя се отказа от партита, гаджета и всичко останало, което другите момичета на нейната възраст правеха, за да се фокусира върху грижите за по-малките си сестри. Тя разбра, че е нейна работа да запази семейството заедно и да се погрижи момичетата да имат бъдеще пред себе си. Дори и заради това да пропускаше да се забавлява, младостта си и дори собственото си бъдеще.

Сега, на 25 изглеждаше, че работата ѝ със сестрите ѝ е приключила. Гордееше се с всичко, което бе направила за тях. Катарина, която беше на 23, беше маркетинг мениджър в голяма мултинационална компания. Тя печелеше добра заплата, говореше три езика и се издигна бързо благодарение на нейната компетентност и отдаденост – нещо, което бе научила от по-голямата си сестра. Сабрина, на 21, наскоро взе квалификация за медицинска сестра. Тя получи работа в детското отделение на една частна болница и току-що се беше сгодила за гаджето си от тийнейджърските години.

И двете бяха поели по своя път в живота и тя знаеше, че е дошло времето да се съсредоточи върху себе си. Да открие на къде би поела кариерата ѝ или какво трябва да направи с бъдещето си. Кой знае, можеше дори да си намери гадже! Докато момичетата растяха, тя ги подкрепяше, използвайки месечната пенсия, която получаваха след смъртта на родителите си. На всичкото отгоре, имаше пари от застраховката живот и обезщетението, което получиха за пожара. С помощта на семейния адвокат, тя успя да инвестира парите и да създаде нарастващ фонд, който бе разделен между трите, когато Сабрина навърши 21 години. Имаше удобен живот, но искаше да има професия. Тя искаше да намери своето място в света, сега, когато нейните сестри бяха намерили своето.

И първата стъпка беше да прекара десет дни на полуостров Марау в Баия, североизточна Бразилия.

– Ако вече си си закопчала куфара, тогава го отвори.

Валентина се засмя, когато чу гласа на Катарина. Сестра ѝ влезе в стаята натоварена с различни торби за пазаруване.

– Какво е всичко това? На шопинг ли си била? – попита тя, докато сестра ѝ започна да вади дрехите от торбите и да ги слага на леглото. Всички цветни, шарени тъкани бяха много различни от практичните дрехи, които Валентина обикновено носеше.

– Само защото си решила да отидеш в курорт, който има място само за 58 души, които ще бъдат всички по двойки и ще бъдеш като излишния трети, не означава, че ще те оставя да изглеждаш обикновена – отговори Кат, както всички я познаваха и двете се засмяха.

– Не бъди глупава. Откъде знаеш, че някой от другите 57 гости няма да е готин ерген?

Мисля, че е по-вероятно да е сладко татенце, с две приятелки 30 или 40 години по-млади от него.

Тя направи гримаса и двете се засмяха. Кат взе синя, ръчно изрисувана копринена рокля, която пасваше перфектно на русата коса на Валентина.

– Красива е. – Измънка тя, усещайки коприната между пръстите си, докато Кат отвори куфара и извади всичките ѝ дрехи, заменяйки ги с новите. – Хей, какво правиш?

– Забранено ти е да вземаш тези дрехи с теб.

– Но...

– Кат е права – каза Сабрина, влизайки в спалнята на сестра си с още чанти. – Това пътуване е началото на нов етап от живота ти. Ти се грижеше за нас доста време. Време е ние да те поглезим.

Валентина сложи роклята на леглото и притегли сестрите си в обща прегръдка.

– Толкова много ще ми липсвате – прошепна тя.

– И ти на нас. Но не ти е позволено да използваш телефона си или интернет. Искаме да се възползваш максимално от това – отговори Сабрина, като бутна сестра си по носа. Усмихвайки се, тя отиде до леглото и извади неща, които изглеждаха като бельо и нощници.

– Вече проверих хотела – обясни Кат, като започна да подрежда отново. – Няма телефони или интернет сигнал. Тя потанцува малко и всички се засмяха.

– Няма ли да ми позволиш да видя какво ще взема с мен, за да обличам на почивката? – попита Валентина.

– Не! – сестрите ѝ отговориха в един глас и Сабрина посочи към банята.

– Възползвай се максимално от времето да вземеш душ и да се подготвиш за пътуването. Резервирах Uber за 11.30 ч. – обясни тя. – Така че, ще стигнеш до летището много преди полета в 2 часа.

– Обичам ви – каза Валентина. – Благодаря за цялата ви подкрепа.

– Ние сме тези, които трябва да ти благодарим, че се грижеше за нас, когато щеше да е много по-лесно да се заемеш с живота си и да оставиш социалните да се грижат за нас – отговори Кат, с усмивка на лицето си.

– Никога не бих го направила! – възкликна тя, слагайки ръка на сърцето си. Тя мразеше дори мисълта, че нещо такова можеше да се случи. Ако беше по-млада и трите можеха да бъдат взети от социалните и бог знае какво щеше да се случи. – Вие сте моето семейство. Никога не бих ви изоставила.

– А сега, заслужаваш почивка от цялото наше непрекъснато бърборене – каза Сабрина, за да облекчи момента и всички се засмяха. Валентина направи това, което ѝ бе казано и отиде да си вземе душ, за да започне да се приготвя за голямото си приключение.

02

След двучасовия полет до Илхеус, Валентина беше посрещната на летището от представителя, който щеше да я закара до курорта на полуостров Марау. Жената държеше табелка с името ѝ и ѝ се усмихна така приветливо, когато ѝ се представи.

– Добре дошли в Бахия. Аз съм Лучия. Надявам се престоят ви на полуостров Марау да бъде незабравим.

– Здравейте, Лучия. Благодаря ви – усмихна се Валентина. – Нямам търпение да видя всичко.

– Това ли е целият ви багаж? – попита момичето и Валентина кимна. – ОК.? Да тръгваме ли?

– Разбира се, хайде.

Валентина я последва през зоната за пристигащи, докато момичето теглеше куфара й към изхода. Щом преминаха през вратите, тя почувствала слънцето върху лицето си. Беше наистина горещо. Докато вървяха по тротоара към колата, тя свали якето, което носеше по време на полета върху синята рокля на бели цветя, които сестрите ѝ бяха избрали. Тя се усмихна, климата ѝ харесваше, толкова по-различен от този, с който бе свикнала.

Когато се приближиха към черната кола, с мигащи светлини, очите на Валентина се фокусираха върху човека, който се беше опрял на вратата за пътници. Беше облечен в къси панталони и синя риза, която беше със същия нюанс като роклята ѝ. Валентина се опитала да не се усмихва, когато осъзна, че изглеждаха, че дрехите им си подхождаха. Докато той беше разсеян, четейки нещо на телефона си, тя го огледа по-внимателно. Забеляза силните му черти, леко наболата брада и кафявата коса, разрошена от мекия бриз. Той беше висок, много по-висок от нея, и в добра форма, с мускули на всички подходящи места. Тя не можеше да отрече, че той беше красив... Твърде красив, за да е ерген.

Усещайки движение, Кайо вдигна очи от екрана на телефона си, където препрочиташе за последен път статията, която бе изпратил на редактора си. Знаеше, че няма да има интернет в курорта. Ако искаше да промени нещо в научната статия, която беше написал за морския живот в северната част на Бразилия, където беше прекарал последните шест месеца, трябваше да го направи сега. Той забеляза, че момичето от туристическата компания идва към него, но цялото му внимание веднага се фиксира върху русата богиня до нея.

Тя беше срамежлива и сведе погледа си, когато разбра, че я гледа. Но въпреки че знаеше, че постъпва грубо, не можеше да свали очи от нея. С дългата си коса вързана на конска опашка, той можеше да види всяка особеност на красивото ѝ лице. Кафявите очи, оформени от дълги мигли, деликатния нос и устата с форма на сърце. Светлата кожа, почти без грим, изглеждаше сякаш не бе виждала слънце от много време. И синята рокля с бели цветя, която описваше тялото ѝ, беше елегантна и чувствена. Тя беше без съмнение една от най-красивите жени, които бе виждал и изглеждаше, че отива на същото място, на което и той.

– Кайо, това е Валентина – запозна ги Лучия, и той протегна ръката си, която тя пое и разтърси. – Тя идва в курорта при нас – обясни жената и се обърна към Валентина. – Кайо е биолог и проучва морския живот в региона.

Тя му се усмихна, а той се почувства така сякаш някой го бе ударил в стомаха. Какво става? – чудеше се той. Не се беше чувствал така пред момиче от гимназията. Опита се да си върне усмивката, но не беше сигурен, че ще се справи. Можеше ли някой да ти направи такова впечатление от пръв поглед?

Валентина не знаеше какво да направи със себе си. Този прекрасен мъж я гледаше толкова интензивно, че тя се почувства, сякаш той можеше да види вътре в нея. Можеше ли да разбере, че съм го помислила за сексапилен? – чудеше се тя. Тя бе имала само едно гадже, преди много време, преди животът ѝ да се преобърне с главата надолу. Беше загубила девствеността си с него и по това време мислеше, че го обича. Но когато животът й се промени, срещите трябваше да отстъпят пред другите приоритети. Тя не беше ’света вода ненапита’. Ценеше мъжката красота и чувстваше желание, точно както и всяко друго момиче на нейната възраст. Беше просто неопитна, тъй като, за разлика от други момичета на нейната възраст, трябваше да остави тази част от живота си за известно време в изчакване.

– Здравейте – каза тя, чувствайки силата на ръката му, която задържа нейната по-дълго време, отколкото очакваше. – Радвам се да се запознаем, Кайо.

You have finished the free preview. Would you like to read more?