Размисля се бай Пенчо – забравя се, а на душа му се набира нещо: души го, тежи му. От студ се е вкочанясал и каруцаря, и той. Инстинктивно спуща ръка, вдига рома и пак една чудна сила стопля и тяло му, па и душа.
Позабравя теглило и неволи, замисля се, замечтава сладко той.
«… Ех, ще служиш – си казва, – докато се държиш на крака, ще служиш… да отслужим и на държава, и на народа, па тогава… тогава…» – И бай Пенчо не може да измисли своето бъдеще. Чувства само той, че ще му бъде добре – тъй добре, някак вътрешно добре, както никога не е преживял…
А не е ли заслужил той? – Ех, всеки знай, нека каже: кой като него денем и нощем е тичал за службата… Дъжд, сняг, той върви с пощата – има ли някой да го не знай, кога на всички носи писма… И не друго, а писма… Майка сина през земи и морета чува с писмо… Иде писмо, не гледа ни ден, ни нощ, ни дъжд, ни вятър… Да стопли сърце на родни, а туй писмо го носи Пенчо.
И той почувства някакво доволство, стори му се като че ли в тая зловеща нощ целия свят мисли за него и му съчувства. Всеки съзнава тежката служба на бай Пенча, а и той сега с гордост стои на своя пост.
Още няколко време да послужи, че тогава и питане не ще – ще отиде при началника той сам и няма да се срамува, нито да се страхува; ще му каже тъй направо: «Господин началник, Вий сами знаете, аз имам цели дванайсет години непорочна служба… Нищо не съм пропуснал… Празник-делник, зиме-лете, все на службата съм се старал… И покорен съм бил – толкова пари са минали през моите ръце, на… имам ли нещо?… Ех, сега вече остарях… дойдоха старини, сторете си и Вий милостта». И началника сам тъй ще поклати утвърдително глава, ще го разбере: «Ти имаш дванайсет години непорочна служба. Аз ще напиша в министерството…» – И той сам ще седне и напише в министерството: «Пенчо Урумов има дванайсет години непорочна служба…» Па и сам, какво му толкоз струва? – Седне, та хайде в София. Ще покаже свидетелството си на министра, белким той го не знай: дванайсет години непорочна служба има той… – И като казваше – «дванайсет години непорочна служба», бай Пенчо чувстваше нещо велико, нещо победоносно да се крие в тия слова. Това бе дълбоката рана, която разяде и тяло, и душа и с която той се гордееше. – Нима министра го не знае – продължаваше той: – Толкова само ведомости съм подписал, в толкова регистри и декларации, в толкова разписки и квитанции ще прочете: пощальон Пенчо Урумов! И тъй нито една не е ли видял! А и колко министри са се при него сменили? Та той ще му каже: «Аз съм Пенчо Урумов.» – И той си въобрази как влиза в разкошния министерски кабинет: един хубаво облечен, с очила, със засукани нагоре мустаци и голяма брада, добър министър го среща с почит и Пенчо му казва… Що му казва? – Министра го знае, па като чуе и име му, та и началника може да му напише: дванайсет години непорочна служба – той сам ще го похвали и ще му отпусне заведнъж пенсия…