Ндура. Дете На Дъждовната Гора

ДЕН 3

КАК ЗАПОЧВАТ МОИТЕ СТРАДАНИЯ

Нещо ме нападаше, усещах как ме сърби цялото тяло. Скочих на крака от раз, с избистрен ум и викайки. Погледнах ръцете си и те бяха покрити с червеникави мравки с много големи глави, тялото ми беше напълно покрито с тях. Хапеха ме отново и отново, навсякъде. Съблякох дрехите си, почти разкъсвайки ги, и започнах да тупам тялото си с ръце, да скачам, да се треса и да се извивам като опашка на гущер, крещящ и стенещ от болка. Някои от тях влизаха през устата ми, принуждавайки ме да плюя отново и отново, други усещах в носа си, в ушите си, навсякъде. Сякаш цял рояк пчели бяха решили да ме нападнат едновременно. Малко по малко успях да се отърва от мравките, но ми отне около десет минути, докато се уверих, че никоя от тях не обикаля безнаказано тялото ми. Там, където бях лежал, преминаваше безкрайна колона от мравки⁹. Цялото ми тяло беше зачервено от ударите, които си бях нанесъл, за да се отърва от мравките, и покрито с още по-червени петна от ухапванията, получени от тези проклети насекоми. Всичко ме сърбеше толкова, че дори не знаех къде да се почеша по-напред. Въпреки че по мен не бяха останали мравки, от време на време имах усещането, че виждам нещо да тича някъде и отново да се разтърсвах конвулсивно.

Когато овладях малко гнева и разочарованието си, взех раницата и я изтупах от всички мравки и направих същото с одеялото и дрехите, които бяха разпръснати по пода. Само обух маратонките си, а останалите неща прибрах в раницата. Грабнах няколко камъка и клони и ги хвърлих яростно по организираната колона, псувайки по мравките. За миг загубих контрол, гневът ме обзе. Да, мравките бяха виновни за всичко, трябваше да убия мравките, бяха ме довели до тази глупава ситуация и щяха да си платят за това. Настъпвах ги отново и отново, яростно, трескаво, сякаш обзет от неудържим плам за унищожение. Някои пълзяха по краката ми, хапейки ме отново, но вече не усещах нищо, за момент болката престана да съществува. Самотна мисъл се появи в главата ми: да убия мравките. Тропах с крака, ритах върху тези на земята и размазвах с ръце онези, които бяха по тялото ми, смачквайки ги по краката, ръцете или гърдите ми. За няколко минути това беше единствената ми война, единственият ми свят: настъпване, удари с ръка, писъци на ярост, разочарование, потискани твърде дълго. Един разгневен Гъливер унищожаваше света на лилипутите. След това се отдръпнах на няколко крачки, строполих се на земята и за известно време сякаш си отидох, напълно оставен на съдбата си, сляп за случващото се около мен, непознаващ нищо друго освен нищото, вътрешната празнота. В крайна сметка реагирах. През нощта ми се стори, че чувам ропота на близък поток вода, затова отидох да го потърся, гол, изнемощял, треперещ, със сърбеж по цялото тяло, с тояга в ръка и раница на рамото ми. Зад мен безброй смачкани мравки и много други, които тичаха наоколо в техния особен танц на неорганизирана лудост.

Наистина слухът ми не ме беше измамил. Река с ширина около пет метра си проправяше път през гората пред очите ми. Първото ми намерение беше да събуя маратонките си и да скоча във водата, но си спомних нещо за пиявици и първо огледах внимателно водата около брега, оставяйки предпазливостта да надделее над отчаянието ми за момент. Самата идея една от тях да се залепи за тялото ми, закачена за мен да смуче кръвта ми, ме караше да потръпна. Когато докоснах водата с ръка, забелязах, че не беше твърде студена, за да мога да издържа в нея за известно време. Стори ми се, че не видях нищо друго освен едни прекрасни малки цветни риби, някои по-цветни от останалите, които бяха твърде малки за да послужат за храна и твърде красиви, за да бъдат убити. Имаха издължено и сплескано тяло, опашката разделена на три части, като централната беше подобна на птичи пера, очите пропорционално големи на главата, имаха преливащ се син цвят, но когато слънчевите лъчи се отразиха върху телата им, люспите им заприливаха в пълния невероятен диапазон от синьо до виолетово¹⁰. Огледах се за нещо друго като пирани, крокодили или нещо подобно, но не видях нищо. Затова, след като пих малко вода, реших да се топна.

Уверявайки се първо с тоягата, че дъното е твърдо, влязох за малко във водата с маратонките на краката, защото се страхувах да не ме ухапе някое животно или да не ми се забие нещо. Първото ми усещане ме накара да изтръпна от контраста на температурата на водата и тази навън, макар че скоро свикнах. Около мен прелитаха ярко оцветени водни кончета, с техните продълговати форми и техния бърз и уверен полет; имаше и голям брой насекоми, летящи и препускащи по повърхността на водата, сякаш беше пързалка.

Когато водата стигаше до коленете ми, спрях и намокрих цялото си тяло с помощта на ръцете си. Охлаждащият ефект на водата върху безкрайните ухапвания на мравките, върху безбройните драскотини и върху подутото коляно ми даде неописуемо чувство на облекчение. Възможността да постоя във водата известно време, забравяйки за всичко, наслаждавайки се на всяка секунда, създаде у мен състояние на дълбока релаксация. Затворих очи и потопих главата си във водата, задържайки дъха си колкото е възможно по-дълго, усещайки как прохладата преминава през кожата ми, обгръща я и я гали нежно. За миг всички проблеми и притеснения изчезнаха. Отпих големи глътки вода, докато се наситя напълно. Когато излязох от водата, бях решен да оцелея на всяка цена; настроението ми се приповдигна, духът ми беше готов за битката.

Чух шум в близкото дърво и бързо се скрих в гъсталака. Вече ме бяха намерили, гол и неподготвен, със сигурност щяха да ме убият, да ме убият безмилостно, да ме принесат в жертва като някое клето животно. Не исках да умра, нямаше ли как да ги заблудя? Не заслужавах ли малко спокойствие? Не ми ли беше достатъчно с мравките? Образът на Хуан, разстрелян от бунтовниците, се появи в главата ми като поредица от кратки светкавици, безжизненото тяло на Алекс, седнал в самолета след сблъсъка, със стичаща се по челото му кръв, ме измъчи още веднъж. Представих си как кървя от няколко дупки в тялото си, причинени от изстрелите на бунтовниците, легнал на земята в подножието на голямо дърво, те се смееха, аз умирах. Болката... Надникнах през листата на дърветата и най-накрая открих произхода на звука: маймуна с височина около петдесет сантиметра със също толкова дълга опашка, синкаво лице, от всяка страна между окото и ухото ивица тъмни косми, напречна светла лента над очите, по-голямата част от тялото жълтеникаво-кафяво и бяла гуша, гърди и корем¹¹. Може би не ми беше писано да умра този ден. Малко по малко се появиха още и се събраха пет от тях, като скачаха от клон на клон и крещяха високо. Сигурно си играеха или нещо подобно, покатерваха се върху някой клон и енергично го размахваха, докато крещяха. Може би бяха в размножителния си период, не знаех, но беше невероятно шоу. Малко по малко сърцето ми се върна към нормалното си биене. Последното нещо, което видях, беше как една от тях взе от земята нещо, което приличаше на стоножка и го изяде.

На другия бряг на реката се появи друга маймуна, сходна по форма, но с различни цветове. Имаше черно лице, бели бакенбарди и бяла брада, която продължаваше по гърдите и част от ръцете ѝ. Цветът ѝ беше по-черен и имаше червеникаво-оранжево триъгълно петно на гърба си. Беше по-голяма от предишната и много по-здрава¹². Отпи малко вода, пренасяйки я до устата си с ръка, и изчезна. Останах малко да погледам как останалите играят и скачат. Това беше уникално преживяване, което никога не съм предполагал, че ще изживея. За пореден път си спомних за двамата ми мъртви приятели и колко щеше да им хареса да видят това, особено на веселия Алекс, който винаги беше толкова любопитен за всички неща. Сега с кого щях да обсъдя тези моменти, с кого щях да ги споделя? Нямаше никой, който да ги беше преживял с мен, който да можеше да разбере. Не! Не биваше да мисля за това, това не ми помагаше да продължа напред и сега това, от което се нуждаех, беше да събера възможно най-много енергия, за да оцелея. Излизането от тази проклета дъждовна гора трябваше да бъде единствената ми цел. Да избягам от този зелен ад.

Събух маратонките си, изцедих ги малко, за да изтече водата, и ги закачих за краищата на няколко клона, за да изсъхнат. След това взех бутилката за вода и потърсих място с поток, за да я напълня. Спомних си, че бях чел, че е по-лошо да я взема от място, където водата е застояла, защото имаше повече шансове тя да не е здравословна или в нея да има някакви насекоми. Разбира се, че можеше да се сетя, преди да отпия. Продължаваше да ме сърби цялото тяло, макар и с по-малка интензивност от преди. Усещах, че бедрото ми пулсираше и когато го погледнах, за да видя дали не е ударено, открих пиявица, която беше залепнала за крака ми, за да смуче кръвта ми. Това беше някакъв вид плужек, може би по-тънък. Първоначално се уплаших, после се осъзнах и помислих как да реша проблема. Ако си спомнях правилно, пиявиците се махаха със сол или чрез горене. Извадих запалката и започнах да я обгарям с пламъка, докато не се сви, след което се възползвах от възможността да я изтръгна с ножката. На мястото, което беше заемала досега, беше останало само едно червено петно, капка кръв се стичаше по ръба. Нагорещих върха на ножката с запалката и внимателно обгорих раната. Нямах представа дали пиявиците инфектират направената от тях рана или не и предпочитах да не рискувам. Заболя толкова много, че трябваше да положа усилия, за да не изкрещя с всички сили. Проверих останалата част от тялото за още, но беше единствената. Сега кракът ми имаше отпечатъка на върха на ножката ми, гравиран с огън. Щеше да ми излезе огромен мехур. Може би не трябваше да извършвам това безобразие.

Леността взе надмощие над тялото ми и реших да си дам почивка тази сутрин. Толкова много емоции подред бяха изтощителни, бях съсипан и тялото ми тежеше ужасно много. Потърсих сенчесто място и когато изсъхнах, облякох дрехите си и тениската за спомен от Намибия, които носех в раницата си, използвах я, за да покрия цялата си глава, включително и лицето си, за да избегна досадните и изобилстващи насекоми, с които беше осеян брегът. Преди да легна се загледах в един храст наблизо. Вече бях видял доста като него, с ефектни карминови на цвят плодове с малки синкави семена¹³. Дали ставаше за ядене? Смачках една заблудена мравка, която все още не бях успял да изтръскам от дрехите си. Затворих очи и се унесох в състояние на сънливост, на дремливост, топлината и влажността предизвикаха усещане за тежест в мускулите и волята.

Един изстрел, след това експлозия от някакво автоматично оръжие, още изстрели. С един скок се изправих. Чуваха се от другата страна на реката, макар и далеч. Сега вече наистина не си въобразявах, щяха да ме открият всеки момент. Изведнъж отново осъзнах, че моето положение не ми позволяваше да се отпусна, че ако не държах всичките си сетива в постоянно нащрек, това щеше да бъде сигурен провал за мен.

Бързо опаковах всички неща, прибрах тениската в раницата си, обух си чорапите и маратонките и взех тоягата. Все още бяха мокри, но в този момент нямах време да обръщам внимание на тези подробности. Реших, че най-добрият възможен начин да стигна до някъде беше да продължа по коритото на реката, но тъй като следването му покрай брега ми се струваше много опасно, навлязох отново в дъждовната гора, за да се опитам да остана незабелязан сред листата и да извървя четири-пет метра успоредно на реката. Това беше затворен свят, в който, гледайки във всяка посока, не откривах нищо друго освен непроницаема зелена стена без изход. Най-много да виждах на разстояние от три-четири метра пред себе си. Скоро загубих реката от поглед и отново бях на път към нищото.

През целия следобед вървях с темпо, което понякога беше много бързо, а понякога беше по-бавно, с много редки почивки. Толкова, че да мога да си поема дъх и да се ослушам за още изстрели. Наложи се да понасям постоянен звук, подобен на този, който се чува, когато стъпиш в локва, и който обувките ми издаваха с всяка стъпка, която правех, и спорадични сигнали за крампи в прасеца. Плътността на листата се увеличаваше на моменти, като на някои места хвърляше сянка. Навсякъде имаше комари, не спираха да ме тормозят, сякаш ставаше дума за безкрайна битка. Понякога ми напомняха за японските камикадзе от Втората световна война, хвърлящи се към целта си, без да се интересуват от живота си. Комарите бяха същите, не спираха да се нахвърлят върху тялото ми, без да се интересуват от броя комари, станали жертва на ръцете ми, които използвах като зенитна артилерия. Някои от тях бяха толкова големи, че приличаха повече на гигантски бомбардировачи отколкото на изтребители, като самото им присъствие предизвикваше страх у врага. Щом ги видех да се приближават, веднага изпадах в състояние на напрегнато очакване, готов да ги избегна. Винаги се намираше някой гладен и имах безброй ухапвания по ръцете и краката, където дрехите не покриваха тялото ми. Някои от тях дори бяха върху ухапванията от мравките при събуждането ми. Това беше битка, която бях загубил предварително, банална, безсмислена, безполезна битка, тъй като те нямаха край, а аз все повече се изморявах. Набегът им беше толкова настойчив, че реших да покрия частите, където нямах дрехи, с влажна пръст, образувайки непроницаема за тях бариера. Тази мимолетна идея ме спаси. Беше неудобно за движение, особено когато изсъхнеше, но по-лоши бяха непрекъснатите им атаки. Благодарение на този трик успях да забравя за безмилостните насекоми за дълго време и въпреки че не бях победител, поне постигнах временно примирие. Освен това имаше изненадващия ефект да спре сърбежа там, където ме бяха ухапали мравките. Най-сетне малко късмет.

Продължавах да наблюдавам всичко около себе си, постоянно имах чувството, че ме следят, че все повече съм заобиколен, притиснат в безгранична дъждовна гора. Дори ми се струваше, че чувам стъпки и гласове зад гърба си или че виждам мимолетни лица на партизани, които ме гледаха яростно между дърветата, бдейки без прекъсване. Истината е, че не успях да видя никого с яснота, дори не можах да забележа никаква следа от нечие присъствие в района. Струваше ми се, че дърветата се навеждат над главата ми, затваряйки ме все повече в клетка от жива дървесина. Не знаех дали ставам параноичен или нещо друго, но трябваше да успея да се успокоя, за да оцелея в тази непозната и смъртоносна дъждовна гора.

В това безумно скитане се натъкнах на ужасяваща сцена. Това, което изглеждаше като семейство примати, с размер на шимпанзе или нещо подобно, лежеше на една поляна без ръце, крака и глави насред големи локви изсъхнала кръв и заобиколени от безброй мухи и всякакви насекоми и животни, хранещи се с мърша. Вонята, която излъчваха, беше непоносима и не можех да възпра позива за повръщане, който мигновено се надигна в гърлото ми. Събрах смелост и погледнах отново. Имаше два, които изглежда бяха възрастни, и един по-малък. Не изглеждаше да има малки, но това, което не знаех, беше дали защото не ги бяха хванали, защото нямаха или защото ги бяха взели, за да ги продадат на черния пазар. Знаех, че някои части от животни се продават много добре като афродизиаци в азиатските страни: рогове от носорог, кости от тигър и други подобни. Може би това беше нещо подобно. Реших да се махна възможно най-скоро от това проклето място. Това откритие не само демонстрира за пореден път човешката жестокост, но също така ме накара да видя, че се намирам в райони, посещавани от бракониери, които със сигурност бяха недружелюбни към непознатите.

Бях твърде повлиян от всичко, което се случваше. Имаше един момент, когато най-накрая получих силен спазъм в прасеца на десния крак и това ме принуди да го изправя, за да го разтегна, докато стисках здраво устата си от болка и се гърчех на земята. Трябваше да остана седнал дълго време, преди да мога да тръгна отново и това ме тревожеше непрекъснато през останалата част от деня. На няколко пъти си помислих, че спазмът се завръща и трябваше да се изправя, за да разтегна крака си. Когато започна да се стъмва, бях напълно изтощен и не бях напреднал много поради бавното темпо, с което се наложи да вървя. Преди всичко краката ми бяха изтощени от толкова ходене, коляното и прасеца ме боляха, а стъпалата ми бяха изтръпнали. Гледайки от положителна гледна точка, ако успеех да се измъкна от това, щях да съм сложил край на биреното коремче, което ми растеше. Все беше нещо. Не биваше да губя чувството си за хумор, това можеше да ме спаси. Това беше единственото нещо, което ми оставаше, това и желанието ми за живот. Елена, какво не бих дал сега за една твоя прегръдка, за твоята усмивка! Или за едно от онези вкусни ястия, които приготвяш!

Седнах върху един паднал дънер и изядох цялото останало сладко от дюля и отпих голяма глътка вода. Оставаше ми само около една пета от бутилката и никаква храна. Тази трета нощ щях да я прекарам отново на едно дърво, след преживяването с мравките не мислех, че ще мога да заспя, тъй като мравките бяха едни и същи както на земята, така и на дърветата, но още по-малко ми се искаше да ме хванат заспал негодниците с изстрелите. Както и първата нощ, потърсих подходящо дърво и когато го намерих, се покатерих на избрания клон с помощта на едно пълзящо растение. Веднага щом сложих ръка върху него, трябваше да я махна, защото усетих рязко ужилване. Растението имаше бодли. Разтрих възпалената си длан и потърсих друго дърво, на което да се кача. Когато го намерих, се качих много внимателно и се подготвих да прекарам още една нощ в този ад. Свалих маратонките и чорапите си и се помолих на сутринта да са изсъхнали, въпреки че много се съмнявах в това, тъй като въздухът беше почти постоянно влажен. Краката ми бяха набръчкани и имаха светъл кафяво-зелен цвят. Изсуших ги, както можех, но усещането за дискомфорт все пак продължи. Опитах се да се стопля, но нямаше начин да го постигна нито с одеялото, нито с разтриване на тялото си. Непрекъснато ме притесняваха ухапванията от комари и мравки, но не можех да направя нищо. Единственото нещо, което ме освободи от тези неудобства, беше, когато нанасях мокра кал върху тялото си, за да избегна ухапванията, в тези моменти постоянният сърбеж се превръщаше в успокояващо усещане, което не знаех как да опиша. Усещах постоянна болка в краката, без да мога да я локализирам, както и в гърба. Дясната ми ръка беше изтръпнала от изтощението от това, че през целия ден нанасяше удари с пръчка все едно беше мачете.

Бях толкова изтощен, че веднага заспах. Последната ми мисъл беше надеждата, че когато се събудех на следващия ден, щеше да ме очаква закуска с голяма чаша мляко с мед и няколко препечени филии с много масло и мармалад от ягоди или къпини.

ДЕН 4

КАК ПРЕЖИВЯВАМ ТРОПИЧНА БУРЯ

Някакъв шум съвсем наблизо ме събуди и едва не паднах на земята от уплах. Сега вече да. Вече ме бяха открили, край с мен. Толкова много усилия за нищо, бях ги оставил да ме хванат неподготвен, неочакващ и сега щях да си платя скъпо. Притиснах се плътно към клона и се огледах уплашено във всички посоки, търсейки бунтовниците, крещейки „Не стреляйте! Не стреляйте!“, но не видях нищо. Ако бяха те, щяха да ме застрелят или поне да ме накарат да сляза от дървото, така че това беше фалшива тревога. Кой знае какво животно беше минало оттам, бях леко обсебен.

— Не може ли поне един ден да се събудя спокойно? — измърморих на глас. — Не може ли да ме оставите намира за малко?

Истината е, че това нямаше значение. Слязох на земята и се протегнах, прозявайки се широко. Бях спал няколко часа без прекъсване, но гърбът ме болеше много. Освен това, веднага щом се разсъних, отново почувствах непрекъснатия сърбеж по краката и ръцете, където мравките и комарите бяха впивали зъбите си. Спането на клон не би трябвало да е много полезно за тялото, но понякога изглеждаше за предпочитане пред земята, където бях достъпен за всеки минаващ от там човек или животно. Погледнах внимателно краката и ръцете си и видях, че някои рани, особено тези от допира с растенията, се бяха инфектирали. Само това ми липсваше. Дочух нарастващ рев, който се оказа от стомаха ми. Бях ужасно гладен и нямаше какво да сложа в устата си. Моят приоритет за този ден беше да намеря храна, тъй като водата в момента не беше проблем, защото бях открил реката отново. Бих искал разумният Алекс да беше до мен, за да мога да се вслушам в неговите винаги внимателни и мъдри съвети. Но бях сам, Алекс беше мъртъв, Хуан беше мъртъв и аз бях сам. По моя вина, всичко беше по моя вина.

Отидох до реката да си измия малко лицето и да пия вода. Напълних и бутилката. Изпих толкова вода, че за момент се наситих, но това щеше да е краткотрайно. Седнах на един камък и започнах да обмислям най-добрия начин да си набавя храна. Докато се опитвах да намеря решение, забелязах едно дърво близо до мен, което ми напомни за нещо. Гледах го внимателно. Знаех, че нещо ми се изплъзва, това беше чувството да имам нещо на върха на езика си и да не знам какво беше то. Тогава се сетих. Това беше същото дърво, където бях видял онзи вид папагал да яде плодовете му. Това беше моментът, в който ми просветна, в който идеята най-накрая разби на парчета шаблона на забравата, където нуждата сложи край на застоя на ума ми. Ако животните се хранеха с тези плодове, сигурно и аз можех да го направя. Бях чел, че някои имат метаболизъм, способен да усвои отровни плодове, но по-голямата част от това, което ядяха следваше да бъде подходящо и за мен, особено ако го ядеше маймуна, което е най-близкото до човека нещо из тези места.

Станах и отидох до дървото. След това се покатерих през клоните и набрах два-три плода, които ми се сториха най-апетитни. След това слязох с тях и нарязах първия наполовина с ножката. Вътрешността ми напомняше фиде във формата и текстурата си, но червено на цвят. Обелих едната половина и отхапах малко парче. Дъвках го бавно, почти го смучех. Имаше странен вкус, но беше добър. Изядох ненаситно и двете половини и обелих втория плод, който също изядох. Когато разполових третия, видях, че в него имаше малки насекоми, и го изхвърлих. Покатерих се отново на дървото и грабнах още половин дузина. Пет от тях бяха от най-твърдите, като помислих да ги взема в раницата си и че ще ми послужат през следващите дни, а шестият беше, за да го изям на момента.

Приключих закуската и се почувствах напълно удовлетворен, както за това, че бях успял да ям, така и поради факта, че бях успял да намеря самата храна. Както и да е, поставих си за цел да бъда много внимателен отсега нататък, за да намеря други източници на храна, независимо дали бяха други плодове или нещо друго, тъй като не можех да разчитам единствено на този плод. Реших да обърна внимание на птиците и маймуните. Също така трябваше да измисля някакъв начин да ям месо, без да се налага да го затоплям, тъй като, макар да имах запалка, не можех да рискувам да запаля огън поради страх от бунтовниците, освен ако не намерех начин да запаля огън без дим. Вероятно, ако го ядях на много малки парченца, нямаше да е толкова трудно. Нещо подобно на карпачото в италианските ресторанти.

Гледайки реката в търсене на някои риби с ядлив вид, забелязах някои растения, които растяха по брега ѝ. Те бяха високи над половин метър, зелени или червеникави на цвят върху по-новите листа. Стъблата им бяха покрити с настръхнал мъх. Листата им бяха с овална форма с нарязани ръбове, с малки зъбчета¹⁴. Това, което наистина привлече вниманието ми, беше тяхната миризма. Имаше силен ментов аромат. Помислих, че можеше да са ми от полза и грабнах голяма шепа листа. Дъждовната гора не спираше да ме учудва. Може би все пак щях да успея да оцелея. Пак еуфория.

Този ден реших да продължа както предишния следобед: успоредно на коритото на реката, без да вървя по брега. Доколкото си спомням, Република Конго нямаше излаз към морето, така че ако реката се влееше в океана, това щеше да е в друга държава, където нямаше бунтовници и можех да намеря помощ. Както и да е, алтернативният метод за водене по слънцето ми изглеждаше така, сякаш нямаше ме доведе доникъде, тъй като нямах никаква представа от ориентация.

Сутринта премина спокойно. Вървях и почивах, макар и с чувство на постоянна умора, което пораждаше усещането, че краката ми тежат по двадесет килограма. От време на време чувствах, че ме наблюдават, че нечии очи са вперени в гърба ми постоянно, но където и да погледнех, никога не виждах никого, ни най-малка следа от човешки живот. Чорапите, изненадващо, наистина бяха изсъхнали. Маратонките все още бяха влажни, но поне вече не издаваха този неприятен шум, въпреки че краката ми определено се бяха заразили с някаква гъбичка, сякаш бях стоял във вонящ басейн. Когато видех някоя птица или друго животно, заставах напълно неподвижен и наблюдавах, за да се опитам да открия какво ядат, но нямах късмет, виждах ги само да се придвижват от едно място на друго, без да изглеждат особено гладни. Бяха късметлии.

В един момент нещо падна върху носа ми, пипнах с ръката си и го погледнах, приличаше на вода. Погледнах нагоре и видях да пада още една капка, а след нея още една и още една, докато в един момент не ми се стори, че облаците се срутват върху мен. Небето се помрачи почти изведнъж. Валеше дъжд, какво говоря, сипеше се порой по начин, който никога досега не бях виждал. На голямо разстояние от мен се чуваха гръмотевици и от време на време виждах мимолетното сияние на някоя светкавица, проблясъци, които осветяваха околността, сякаш беше улична лампа. Бързо потърсих място, където да намеря подслон. Единственото, което открих, беше възможността да застана под едно дърво, сгушен на земята с раницата под краката ми. Сложих си шапката и покрих тялото си с одеялото. След това, имитирайки птиците в такива моменти, се приготвих да остана неподвижен за малко, за да се намокря възможно най-малко, оставяйки водата винаги да се стича през едни и същи места.

Валя безспир в продължение на много часове, толкова много, че ми се сториха дни. Бях гладен, но не смеех да помръдна. Водата беше изцяло напоила одеялото и тениската ми и усещах как се стича по някои части на гърба ми. Стичаше се и по ствола на дървото, преминавайки на някои места под мен. Още вода, още гръмотевици, още светкавици. В онези часове, когато почти не си мърдах главата, се разсейвах, опитвайки се да зърна някое малко насекомо на земята и когато го откриех, се забавлявах, като гледах как капките падаха върху него или как течението го отнасяше надалеч. Забелязах също няколко червея да пируват, пълзящи в калта по повърхността. И продължаваше да вали и да гърми, сякаш богът създател на банту, Бумба, беше събрал сили и беше отприщил целия си гняв с един-единствен удар, над главата ми, за да ме довърши. Беше ми студено и започнах да треперя, зъбите ми тракаха дори против волята ми, неконтролируемо. На някои места се бяха образували малки потоци, които преминаваха през препятствия в неизвестна посока. Зад себе си чух как реката шумеше по-силно от обикновено, предполагах, че нивото ѝ се бе вдигнало заради дъждовете. Гладът ме стягаше все повече и повече, а дъждът си продължаваше. И още гръмотевици и още електрически искри, произведени в резултат от освободените заряди от сблъсъка между облаците. Ставаше все по-влажно. Това да стоиш неподвижно сигурно даваше резултат при слаби дъждове, но при такива бури беше от значение само да имаш покрив и четири стени, защото не мисля, че нито дори чадърът щеше да те предпази да се намокриш така, сякаш си плувал в реката. Сега вече нямаше да се притеснявам, че маратонките ми са мокри, сега просто исках да знам кога небето щеше да спре да се изпразва над беззащитната ми глава.

Бях отчаян. Започнах да мисля, че това можеше да продължи така дни наред или дори седмици. Припомних си азиатските мусони и опустошителните последици от тях. Нищо чудно, че в дъждовната гора имаше толкова високи дървета, ако се поливаха така толкова често. Ако пороят продължеше дълго време, това място щеше да заприлича на аквариум с маймуни вместо с риби. Интересното е, че дъждът преустанови повечето от обичайните звуци и шумове. Най-вероятно ревът на падащата вода беше заглушил всичко или онези, които ги издаваха, се бяха прибрали, за да се скрият от пороя. Всички освен мен, който бях там, сред бурята на века без никакво място за подслон, изцяло на открито. Ако продължавах да деградирам с толкова бързи темпове, следващото нещо, което щях да изкопая, щеше да бъде моят гроб, за да мога да се погреба, когато умра от физическо и психическо изтощение. Както и да е, не изглеждаше чак толкова лош вариант, почти желана почивка.

Мълния удари дърво на около десет метра пред мен, разделяйки го наполовина. Шумът, който произведе, ме остави за няколко секунди глух. Земята се разтресе, краят на света идваше, а аз бях изгубен. Върхът на дървото падна на земята със силен шум, точно до ствола на друго дърво, което все още стоеше, а върхът му гореше. Странна миризма заля всичко. Отначало се вцепених, мислейки за опасността, в която се намирах при такава близост до друго дърво, представяйки си как мълния преминава през тялото ми и ме изпържва отвътре мигновено; но след това се загледах в огъня и реших, че тъй като бях напълно подгизнал и не ме интересуваше дали ще остана неподвижен или не, ако се приближах до огъня, поне щях да се стопля малко, нещо, което в този момент исках с цялото си същество. Станах и всички стави ме заболяха, сякаш в мен се забиваха безброй дълги игли, най-вече коленете. Трябваше да опитам три пъти и да разтривам много краката си, докато успея да стана поне малко подвижен. Доближих се на сантиметри от пламъка.

Топлината на огъня ме удари в лицето като вълна, но усещането беше приятно. Затворих очи и се насладих на спасителната, освобождаваща топлина, която ме обгръщаше. Въпреки че вече не ставаше за нищо, отново се завих с одеялото. Докато чаках потопът да приключи, търсех наблизо малки клонки или отломки и ги хвърлях в огъня, за да има с какво да се захранва, за да не му липсва гориво. Когато докосваха огъня, произвеждаха искри и предизвикаха моментен блясък, като проблясъци, но след това изгаряха бързо. Използвах, че се бях преместил, за да извадя други три плода от раницата, да ги обеля и да ги изям. Беше ми втръснало от тях, но те не успяха да спрат напълно глада ми и не исках да вече едно и също. Захванах се да гриза един клон, за да залъжа глада си.